Пак награда от Национален конкурс за ГСАГД"Кольо Фичето".Спечели я Даниел Хорев от 9"б"клас

В детската градина се запознах с едно много спокойно и добро момче - Иван. Сподели ми, че е жертва на тормоз както у тях, така и навън. Затова аз гледах колкото се може да прекарвам време с него и всичко беше нормално, докато не започна учебната година. Бяхме в различни училища. Разбрах, че и там са го тормозили, докато не го убедих да се премести в моя клас. Тогава започна нашето приятелство.

Всичко вървеше добре, но се скарахме за дреболия и вече не бяхме близки, колкото досега. В пети клас видях, че пуши цигари и го посъветвах да не продължава, понеже е прекалено малък. Той уж се съгласи с мен и каза, че било заради проблемите у тях. Успокоявало го. Родителите му буквално го бяха оставили на произвола на съдбата, критикуваха го постоянно, биеха го за маловажни провинения и за неща, за които не е виновен. Когато се роди малкият му брат стана най-зле, понеже цялото семейство обръщаше внимание на бебето. Нямаха „време“ за Иван. Той отново пропуши. Казвах му стотици пъти, че няма смисъл, не си заслужава и така нататък, но това само влоши нещата, защото се скарахме и отдалечихме. Никой не обича да го поучават и да му казват как да живее, нали?

Дойде лятната ваканция и той започна да излиза с хора, които пушат трева и други „интересни неща“, за които той ми говореше като на човек, който не е дорасъл за това, като на човек, който не разбира от тези неща. Като цяло, вече беше „тревоман“ - всеки ден се напушваше, но така се успокояваше от проблемите вкъщи. Като го видях на първия учебен ден в шести клас, него го нямаше - беше само едно тяло. Започна да идва постоянно напушен на училище, но разбрах, че става сериозно, когато го видях да пуши „чай“. Вече не се пробвах да го спирам. В осми клас се преместих в друго училище, но Иван отново беше в моя клас. Блед, с празен поглед, устните му – сухи, със сивкав цвят на лицето. Прекалено шумен, не можеше да стои на едно място… Другите започнаха да го наричат „Иван наркомана“.

В новото училище доста хора го познаваха и съм чувал какви ли не неща за него - бил пушил пико в свито фолио, което ти уврежда зъбите, боцкал се със спринцовки (хероин), смъркал и какво ли не. Няколко пъти изпаднал в безсъзнание и не знаел кой и къде е. А това е само началото на края. Знам го.

Казах си :“Какво пък? Направих каквото можах. Сега той сам да решава как да живее“. После се почувствах ужасно засрамен и подъл – не можех да искам от дете на 14 години / защото каквото и да пуши и колкото и нахакан да е , той е хлапе/, да се спасява сам. Искрено се надявам да спре и въпреки че хората казват, че бивш наркоман няма, ако един човек има воля, ще успее да се откаже от тази глупост. Ще се откаже да върви към дъното. Но ако все пак Иван, а той можеше да се казва Ивайло, Мишо или Радостин, не успее да се справи сам, ще се опитам да бъда наблизо.

И все пак ме гложди и човърка една много депресираща мисъл – той няма да успее сам, а може би и аз ще се проваля. Иван ще се превърне в някой от онези, бившите ти приятели, с които се разминаваш на улицата и се молиш да не те поздравят, защото са много пропаднали. Ще се превърне в оня човек, който спи на пейката, завит с дрипавото си палто и който трябва бързо да подминеш, за да не ти иска пари…Ще видим.